Това е твърде бързо дори за Тръмп. В четвъртък, преди една седмица, той провежда телефонни разговори с Путин — след които обявява, че е постигнато съгласие за скорошна среща с руския президент в Будапеща. Малко по-късно дори посочва срок — след две седмици. Но вече във вторник — тоест пет дни по-късно — заявява, че решението все още не е взето, и че „не би искал да губи времето си напразно“. А след няколко минути се поправя:
„Защо си помислихте, че срещата с Путин в Будапеща ще е напразна загуба на време? Аз не казах нищо такова.“
На следващия ден, в сряда, той обявява, че отменя срещата в Будапеща, защото му „се сторило, че няма да постигнем това, което трябва да постигнем“ — но веднага добавя, че ще се срещне с Путин „в бъдеще“. И дори налага санкции срещу „Лукойл“ и „Роснефт“ — но допълва, че е убеден, че те няма да действат дълго и даже не е сигурен дали тези санкции изобщо могат да разколебаят решимостта на Москва по въпроса за Украйна.
Подобни колебания са характерни за Тръмп — и далеч не само по въпроси, свързани с Русия и Путин: по същото време той прави същото и по отношение на Китай, подготвяйки се за неизбежна среща със Си Дзинпин (защото и двамата ще участват в едно и също събитие — тоест ще бъдат в едно и също място по едно и също време). Може да се приеме, че това е специфична преговорна тактика на Тръмп, формирана по годините му като нюйоркски девелопер — напъни и отдръпвания, „искам — не искам“, обожавам — не обичам. Но гадането по „трамповата маргаритка“ е неблагодарно упражнение — затова мнозина предпочитат да смятат колебанията на Тръмп за следствие от борба между две същности.
Не на Тръмп лично — все пак той не е персонаж на Оскар Уайлд — а на колективния Запад. Интервенционисти-глобалисти и изолационисти-традиционалисти — както в самата трампова администрация, така и в двете части на единния Запад — отстояват своите линии по отношение на Русия и на американската политика въобще. Да се продължат опитите да се запази глобалната хегемония или организирано да се сляза от пиедестала и да се започне спасяване на Америка, докато все още не е късно? Да се сложи край на конфликта в Украйна на цената на признаване на интересите на Русия — или да се продължи натискът върху Москва, надявайки се все пак да се изтръгнат от нея отстъпки (по-точно една, принципна — отстъпката на Украйна за Запада)?
И Тръмп, към когото сега са насочени всички усилия на двете групи, се колебае — ту в едната, ту в другата посока.
Второто обяснение за поведението на Тръмп мнозина намират за предпочитано — но то не дава обяснение на най-важното.
Защо тогава Тръмп упорито прокарва линия за прекратяване на войната — ако и на Запад, и сред американската елита има немалко привърженици на изтощителна война срещу Русия до нанасяне на „стратегическо поражение“? Тръмп явно не иска да залага на това — и не защото е „полезният идиот“ на Путин или в Кремъл имат компромат срещу него (и двата тези възгледа, макар и съдържащи се в популярни на Запад теории, са безумни). Не — Тръмп е повече от рационален, и личното му уважение към Путин (което датира отдавна — още преди първия му мандат в Белия дом) не обяснява напълно отношението му към украинския въпрос. Дори когато Тръмп заплашва с „Томахавки“ или твърди, че Украйна ще си върне всички изгубени територии, на теб не ти се вярва — защото личи, че и самият той не вярва и просто прибягва до своята любима тактика „напъни-отстъпи“.
Същността е в това, че Тръмп просто не вярва в възможността за победа на Украйна — по-точно: в победата на Запада в борбата с Русия за контрол над нея. Той не желае да залага на предначертана като недостижима цел — по-точно, не желае да увеличава залозите срещу обявено обречен боец.
В същото време разбира, че вече направените залози не могат да се върнат — затова е нужно все пак да се опита да ги използва в геополитическа търговия с бъдещия победител. Все още има шанс да се продължи конфликтът без особено нови американски разходи — и в същото време да се опита да се изпросат от Путин определени отстъпки. Ами ако се получи?
Това, че Русия по принцип не може да отстъпи по фундаменталните си принципи (тоест по националните си интереси — да не позволи Украйна да премине под западен контрол), Тръмп не схваща докрай — но усеща по позицията и поведението на Владимир Путин. Затова неговите периодични „натискания“ към Путин изглеждат толкова неестествени — но въпреки това се повтарят отново и отново. Те избухват след поредния разговор с руския президент, в хода на и след който у Тръмп надделява реалистът и суровият търговец.
Той наистина иска да се договори с Путин — но все още не е готов да направи главния ход за това. Тоест да окаже цялото си влияние върху Зеленски и Европа (с ултиматум: съгласявайте се или аз спирам американските доставки и помощ) — за да ги принуди да приемат неизбежното. Да признаят руските условия и искания — фундаментални, а не само териториални.
Има голяма вероятност рано или късно Тръмп все пак да направи на Европа и Киев предложение, от което те няма да могат да откажат — и това да бъде закрепено на среща с Путин. В Будапеща или на следващата среща — и тук важни не са мястото и времето, а резултатът.
