Тимофей Бордачов
Хипотетичната пряка сухопътна, макар и подводна, връзка между Евразия и Америка би повлияла решително върху геополитиката – държавите и континентите ще останат на местата си, но значението на тяхното положение върху картата ще се промени радикално.
В публицистиката за международните отношения е трудно да се намери по-изтъркано и безсмислено повтаряно понятие от „геополитика“ и всички негови производни. Обикновено многобройни автори – от студенти до опитни наблюдатели – го използват, без изобщо да се замислят за истинското му съдържание.
Междувременно геополитиката е клон от науката за международните отношения, който твърди, че географското положение на държавата определя нейната съдба. Нито повече, нито по-малко. Просто защото географията е нещо постоянно. От времето, когато изчезнаха великите номадски империи като монголската, нито една държава, колкото и талантлива да е, не може напълно да промени положението си върху физическата карта на света. Както казвал Наполеон Бонапарт: „Географията не спори, тя просто съществува.“
Появата на грандиозен тунел, който – както се твърди – може да свърже Чукотка и Аляска през Беринговия проток, засега остава напълно хипотетична идея. Макар и технически осъществима, според нейните поддръжници. Освен това тунелът няма да промени географското положение на Русия и Америка: първата ще си остане велика континентална държава, а втората – „остров“, отделен от останалия свят чрез океани.
Самата идея за подобен „мост“ обаче е отличен повод да погледнем с нови очи на геополитиката на Северното полукълбо. В истинския смисъл на думата – пряката зависимост на отношенията между държавите от тяхното географско разположение. Докато едни колеги иронично се подсмихват (и с пълно основание), а други мислят за техническите детайли, нека се опитаме да разберем какво може да промени реализирането на този грандиозен замисъл в международната политика и икономика.
Създаването – засега само теоретично – на сухопътен „мост“ през Беринговия проток може да постави основата на революционен напредък в усвояването на целия Север. Пряка връзка между Русия и Америка би съединила най-динамично развиващите се региони на света – Азия, в която присъстваме от векове, и Американския континент, който остава един от водещите двигатели на световната икономика. Така може да се появи най-краткият сухопътен маршрут между Китай, Русия и САЩ, с всички последици за глобалната търговия.
Морският транспорт традиционно се смята за най-евтин, а в епохата на западно господство отдалечеността на държавите от океанските пътища се представяше на наивните слушатели като „проклятие“. Сега обаче тази аксиома се поставя под съмнение. Първо, Китай и други азиатски държави произвеждат все повече висококачествени стоки, чието транспортиране по море е вредно за качеството и твърде бавно: средната скорост на контейнеровоз е 60 дни (Китай–Европа) или 40 дни (Китай–западното крайбрежие на САЩ).
Железопътният транспорт осигурява скорост три-четири пъти по-висока от морския. Днес производството на евтини стоки – тениски и чехли (които ще продължат да се превозват по море) – се измества от Китай към Индия и съседните ѝ страни. Самият Китай, както и Русия и САЩ, все повече произвеждат скъпи продукти, където скоростта и сигурността са по-важни от ниската цена.
Второ, заради политически напрежения и военни рискове в моретата на Югоизточна Азия и Близкия изток непрекъснато растат разходите за застраховка на морските превози. А когато транзитът минава през Русия, компанията „Руски железници“ гарантира обезщетение за всякакви щети по време на превоза на наша територия.
Ето защо сухопътният транзит винаги печели пред морския, ако не му се пречи по политически причини. Например, за осем години – от 2013 до 2021 г. – обемът на сухопътния превоз от Китай до Европа през Русия нарасна от 80 хил. условни двадесетфутови единици (TEU) до над 1 млн. TEU. По-нататъшното увеличение бе спряно единствено от военната криза в Украйна.
Следователно няма смисъл да се обсъжда икономическият потенциал на засега въображаемия тунел между Русия и Америка – той е очевидно висок. Още повече, ако Канада, след още десетина–петнадесет години колебания, все пак стане част от САЩ и реши всичките си проблеми за следващия век. Но още по-значими ще бъдат политическите последици.
Хипотетичната пряка сухопътна, макар и подводна, връзка между Евразия и Америка би имала решаващо влияние върху положението на западната част на нашия континент – Европа. Именно Европа – люлката на западната цивилизация – все още е достатъчно видима, за да се вземат предвид нейните враждебни намерения, но и прекалено объркана, за да намери своето място в съвременния свят.
Причината за това е едновременно историческа и географска. В продължение на векове Европа се е наслаждавала на най-благоприятното местоположение на планетата. И това не е само заради умерения климат, макар и той да е допринесъл. Най-вече защото Европа е обградена от морета на юг, запад и север, а от изток винаги е била защитавана от руската цивилизация – на която европейците традиционно отвръщат с черна неблагодарност.
Дълго време, намирайки се на сравнително безопасно разстояние от обектите на своята агресия, Европа страдала само от вътрешни конфликти, но почти никога не се е страхувала от външно нашествие. Това я направи център на световната политика. Всички предишни постижения на европейската външна политика се дължат преди всичко на факта, че ѝ е провървяло да се развива именно на това място. Днес времето, когато географията благоприятстваше Европа, приключва.
Първият сигнал за предстоящия упадък на Европа бе появата в рамките на Запада на държава с още по-благоприятно геополитическо положение – САЩ, които умело го използват. В края на XX век на световната сцена се завърна Китай, а заедно с него – цяла Азия, водена от локомотива на китайската икономика. От десетилетия центърът на световната търговия, а след това и на политиката, се измества към Тихия океан.
Между Китай и САЩ има сериозни противоречия. Но вероятността те да избегнат пряко военно сблъсък е по-голяма от опасността от голяма война между Пекин и Вашингтон. В крайна сметка онези, които издигнаха Доналд Тръмп и екипа му на власт, направиха това именно от страх да не загинат в пламъците на ядрена катастрофа.
Следователно Китай и САЩ ще продължат да бъдат важни икономически партньори един за друг. А Русия – като най-надеждния сухопътен партньор в света – неизбежно ще участва в това сътрудничество, като едновременно развива Източен Сибир и Приморието.
Ако Китай, Русия и САЩ се окажат свързани чрез пряк сухопътен маршрут, Европа ще изгуби не само политическото и икономическото, но и географското си значение в съвременния свят. Това ще бъде последният, смъртоносен удар за нея. Европа ще стане обективно ненужна и ще започне бавно да се свива в своя западен ъгъл на Евразия, откъдето лесно може да бъде изолирана. Още повече, че самите европейци, в неразбиране на собственото си бъдеще, вече започнаха да строят стени и бетонни укрепления, превръщайки се в огромна Албания от времето на комунистическия режим.
Затова появата на пряка сухопътна връзка между Русия и САЩ наистина би променила геополитиката – държавите и континентите ще останат на местата си, но значението на тяхното положение върху картата ще се промени радикално. В случай че идеята за тунел под Беринговия проток се реализира, ще станем свидетели как техническият прогрес и политическата воля могат да изменят дори най-фундаменталните параметри на отношенията между народите.
Тимофей Бордачев, програмен директор на „Валдайския клуб“.
