Александър Дугин
„Светът ли да се провали, или аз да не пия чай?“ („Записки от подземието“)
Знаете ли, Достоевски е писател, в който се разкрива цялата дълбочина на руските характери. Тези характери са показани в творбите му толкова емко, че всеки от тях представлява някаква черна дупка. Всъщност, когато започнем да следим един от тях, „светът угасва“ – толкова е дълбок. В тази фраза „светът ли да се провали или аз чай да не пия“ вече са заложени по-късният Розанов, Мамлеев, руската метафизика. И такова изказване, разбира се, е иронично: чувствата на отделния индивид внезапно прерастват в нещо глобално, сравнимо със целия свят.
Това е типичен пример за „черна дупка“, когато човекът започне да залага в себе си и разбере, че при цялата му нищожност, случайност и механична предопределеност – с чаепитието, с разговорите за времето или обикновения набор от битови интереси – бездните в него го тласкат към напълно невероятни обобщения! Неговата битова практика се оказва сравнима със края на света. И в това има не просто патология: „тварта трепереща“ внезапно мисли себе си като космическо явление. В това има определена истина: всеки човек, било „дребен“, „обикновен“, обывателски, или обратното – извънреден, носи в себе си това, което може да се нарече антропологична бездна.
Обикновено мислим, че само великият гений – художник, мислител, поет или музикант – притежава такава крайната наситеност на вътрешния опит. А всъщност – всеки крие в себе си достъп до бездната на есхатологията, бездната на началото и края, създаващата и гасяща светове. И това е поразително показано от Достоевски, особено в „Записки от подземието“ – антуражът на най-малкия човек, състоящ се от дребна похот, тъмни пороки и мръсни мисли, антуражът на типичния петербуржец от XIX век, внезапно се превръща в метафорично изказване за тайните дълбини на метафизиката.
В това е смисълът на „Записки от подземието“ – върхът на световната литература. Още в героите на Пушкин, Гогол – в лудите, студентите, случайните пътници на гарата – внезапно се открива такава дълбочина на човешкото, че започват да треперят основите на мирозданието. А Достоевски довежда тази най-важна линия на руската литература до предели.
Мисля, че това изказване е много фундаментално и само по себе си антимещанско. Защото, когато човек, който смята, че всичко трябва да има просто обяснение, се сблъска с подобни фрази, той отскача – като изгорен. От тази фраза може да се извлече всичко най-интересното в руската литература от XX век. Сребърният век проблясва, трепери и се предвкусва в тази фраза. Това изказване показва дори на най-застоялите посредственности опасността от човешкото съществуване като такова, което стои на ръба на провалване в бездната, и тази бездна е това, което всеки от нас носи в себе си.
„Още по-убеден съм в предишната си идея: че отчасти е изгодно за нас, че Европа не ни познава и ни познава толкова гадно“ (от писмо до А. Н. МАЙКОВ, 16 (28) август 1867. Женева.)
Разбира се, изгодно е! Абсолютна истина: европейците не разбират руския човек. Интересно е, че руснаците могат да разберат европейца: те могат да станат и западняци, оставайки руснаци. Руснаците могат много добре, дълбоко и фино да разбират европейската идентичност, но обратното не важи. Европейският човек много по-добре разбира екзотичния индус, мюсюлманина, африканеца или латиноамериканеца, защото той съвсем не прилича на него, а руския – не. Руският е наполовина подобен, а наполовина – не. Европейецът точно това не може да овладее.
Сега вторият момент: изгодно ли е това за нас? Изгодно е в смисъл, че ние винаги сме скрити – а ако сме скрити, то сме свободни от тези, които ни наблюдават, опитват се да ни изчислят, а след като изчислят – да ни използват. Всъщност Западът успя да колонизира почти всички, освен Русия. Точно заради това, че не можаха да ни разберат до край, и на нашето място стоеше гадна карикатура, с която можеше лесно да се справят. Но когато европейските армии идваха, те виждаха, че всичко е съвсем различно. Говорих с един исторически деец, много сериозен, няма да споменавам името, който се е биел срещу Русия във Втората световна война. Той каза: „Учиха ни, че руснаците са ниски, скулисти, косоглази джуджета с плоски черепи – такава орда, орки. И когато напредвахме към Ростов, внезапно видяхме, че върху нас идва вълна от светлокоси, синиоки, високи индоевропейци – по-големи индоевропейци от нас“. Ето какво значи карикатурата, за която говори Достоевски. Представят ни не такива, каквито сме. Ние изобщо сме други и сме непонятни за тях. Това е един от сюрпризите, едно от следствието на тази фундаментална формула на Достоевски. Впрочем, ние и самите често си сме непонятни…
„Константинопол рано или късно трябва да е наш“ („Дневник на писателя“)
Всичко, което трябва да се сбъдне исторически, ще се сбъдне, дори да изглежда невъзможно и да няма никакви предпоставки. Мисля, че Константинопол може да е наш много скоро, само че по мирен път – не чрез война, а чрез съюз с Турция.
Виждаме, че днешната Турция е на ръба да излезе от НАТО. Не веднага, не директно, но тя се сближава с Русия, и Константинопол може да е „наш“, ако имаме военно-стратегически алианс с Анкара. При цялата невероятност това може да се случи дори наскоро или в рамките на няколко години, макар че векове наред изглеждаше невъзможно. Константин Леонтиев казваше по свое време, че точно съюзът с Османската империя ще ни осигури изход към топлите морета, което Руската империя искаше да постигне с сила. Това е един вариант.
От друга страна, знаем, че част от гръцката, православната традиция, афонската традиция, руските старци са имали предвид точно директното завладяване на Константинопол в борбата с Турция. Не мисля, че това е реалистично сега, но кой знае какво ще бъде. Общо взето, смятам, че трябва да се доверяваме повече на старците, пророчествата и духовните прозреница на православната традиция, отколкото дори на най-реалистичния анализ.
Още един аргумент – ние сме Трети Рим. Функцията на Константинопол като Втори Рим е прехвърлена върху Москва. И вместо да се връщаме към стария Втори Рим, нека отново изградим Трети Рим. Ето това може да бъде начин за възстановяване на константинополско-византийската антология на нашето общество. Когато освободихме балканските православни народи, ние не получихме нищо особено от това. А що се отнася до вътрешния Константинопол, византизма, за който говореше Константин Леонтиев, това, според мен, има пряка връзка с възраждането на константинополската мисия.
„Какво е равенството в днешния просветен свят?“ („Дневник на писателя“)
Всъщност равенството и справедливостта са напълно не-православни, не-християнски ценности. Християнската традиция не познава нито справедливост, нито равенство.
Започнем със справедливостта: ако Бог беше справедлив, той не би дал Сина си на смърт. Ако Бог възнаграждаваше всички по справедливост, никой нямаше да се спаси. Бог не е справедлив – Той е повече от справедлив, Той е благ. И когато трябва да накаже, Той може да помилва. Когато трябва с негодувание да изгони извършителя на престъпление, Той го приема. Ако се покае. И ако Бог е благ и свръхсправедлив, нека не настояваме на справедливост тук, в долния свят?
Трябва да се движим в това направление – да се залагаме за благостта, да даваме не толкова, колкото сме взели, а повече, а ако сме дали, да не искаме обратно. Това е много фин закон. Благостта, а не справедливостта – ето християнската ценност. Да помагаме на този, който не го заслужава, да любим враговете. Справедливостта е „тебя те мразят – и ти мрази“, „на теб нападат – и ти нападай“, „на теб са ти сторили зло – отговори със зло“. Ето това е справедливостта, това, което се нарича „око за око, зъб за зъб“, Lex Talionis. Да въздаваш закономерно за стореното ти – това изобщо не е християнско, затова справедливостта е антихристиянско разбиране.
Кажет се, ето най-големият грешник – трябва да го отхвърлим, да го осъдим, а не – и той може да се издигне, да се покае, да се прероди, и на всички ще им станало срам. Като Лазар – просякът, неспособен на нищо, ядещ остатъците с кучетата – той отива на лоното Авраамово, а благочестивият богатак отива в ада. И ето за това трябва да помним: ако настояваме на справедливост, Бог ще бъде справедлив към нас, а по справедливост нямаме никакъв шанс за спасение, само по благодат.
Сега що се отнася до равенството. Има фундаментален закон, който Ницше формулира в „Тъй говорил Заратустра“: „Братя ми, хората не са равни“. Хората изобщо не са равни – никога и по нищо. Друго нещо е кои критерии установяваме, в какво не са равни: икономически ли, социално, интелектуално, от гледна точка на талант? Но те винаги и във всичко не са равни. Цялата работа е в това кой критерий да изберем тук като нормативен?
Смятам, че единствената легитимна форма на неравенство е от гледна точка на пробуждането на душата. Върху това са изградени кастите: най-много пробудени са тези, които вървят към Бога – свещениците, жреците. По-нататък – в по-малка степен, но все пак достатъчна – воините, защото те са готови да се сблъскват със смъртта. И най-малко пробудени са обывателите, трудещите се. Да, те също са добри и имат душа (няъде скрита), в този смисъл няма неравенство – всички хора имат душа. Но битието на свещеника, воина и трудещия се – това са три различни антропологични модуса. Ето така, равенство в този случай няма по най-фундаментална сметка.
Друго нещо е, че няма равенство и в капиталистическия, либерален свят. Но когато става дума за главния критерий, при капитализма имат предвид легитимиране на неравенството в икономиката, в парите. Ето това, според мен, е отвратително. Това е най-ниската и отблъскваща форма на неравенство, когато богатият се утвърждава за сметка на бедния. А неравенството по интелектуални качества или пробуждане на духа – това е напълно приемлива и най-здравословна форма на организация на неравенството.
Дори Съветският съюз, който се опита да изгради пълно равенство, го постигна отчасти материално, но неравенството от гледна точка на обема на решенията между членове на ЦК и обикновени граждани беше колосално. Защото, ако единият решава, а другият само изпълнява решението – какво равенство има тук?
И последният момент: и в християнството няма никакво равенство, а обратното – по-високото е призвано да служи на по-ниското. Защото Бог се даде за хората. И тук не става дума за това, че Христос се постави на същото стъпало като хората – Той се спусна още по-надолу, Той слезе в ада, беше разпнат, унижен и служеше, миеше краката на апостолите. Какво равенство има тук? Както справедливостта е изключена от християнството – защото благостта е по-висока от справедливостта, така и служенето на по-високото към по-ниското – това е най-висшата форма на неравенство, само че обръщено и милосърдно.
„Съвест без Бог е ужас“ („Дневник на писателя“)
Съвестта е самосъзнание. Немската дума „Gewissen“ – това е и съвест, и знание, и самосъзнание, и увереност, и надеждност. Руската дума „съвест“ често се тълкува твърде тесно – само психологически и морално. Това, как осъзнаваме самите себе си, се нарича с отделен термин – „рефлексия“. Но при Достоевски думата „съвест“ имаше и този смисъл, по-близък до немския. Това е буквално „ведение за себе си“ или „съвместно ведение“. Когато осъзнаем в дълбочината на самите себе си някакво максимално вътрешно измерение и признаем неговото божествено потекло, соотнасяме го с Бога, у нас възниква и самоосъждане, и тайна подкрепа – ние самите се съдим, но имаме и надежда за спасение. Ето това е, както казваше Силуан Атонски, „умът в ада да държиш и да не отчаяваш“. „Умът в ада да държиш“ – това е съвестта, но „да не отчаяваш“ – това е Бог.
И ето, Бог плюс съвест, самосъзнание плюс надежда позволяват да не паднем в бездната. А ако премахнем Бога, ще получим точно Кирилов от „Бесове“ на Достоевски: при него нищо не остава, само бездната отвътре. Той казва: „ако няма Бог, то аз съм Бог, и ако аз съм Бог, най-важното, което мога да направя, е да убия самия себе си“. Това е чиста бездна. Съвестта при Кирилов е носител на най-висшето самосъзнание, само в атеистичен ключ. Забележително е, че руският човек никого не е докоснал, но е извършил страшно престъпление – престъпление срещу самия себе си, защото самоубийството е страшен грях, в православната традиция това е безвъзвратна загуба на душата.
Кирилов върви към гряха точно защото има съвест, но няма Бог – има самосъзнание, философско разбиране на своята особеност, позиция, тотална онтологична отговорност за всичко, и той взема решение „да угаси света“. Той се унищожава като носител на съвестта и проявява най-висш акт на свобода, както смята. Ето пример как Достоевски до дълбочина развива руското преминаване по пътя на свръхчовека. Руският свръхчовек е още по-настоящ, дълбок, съвестен и радикален свръхчовек от всеки друг. Той се утвърждава чрез насилие над самия себе си, а не над другите.
Всъщност, Ницше признаваше, че Достоевски е бил негов учител, а идеята за свръхчовека в голяма степен е вдъхновена от творчеството на Достоевски.
„Твар ли съм трепереща или право имам?“ („Престъпление и наказание“)
Този въпрос винаги ме е интересувал. Дори в училище съм писал съчинение по „Преступление и наказание“, и учителката много се изненада, защото твърдях, че не можем да разберем „Престъпление и наказание“ без религиозната основа. Че това не е социален протест на Расколников, а се решава въпросът на религията и дълбочината на християнската морал. Не помня каква оценка ми сложиха – всичко това противоречеше на съветската позиция. По-късно си помислих, че всъщност ми харесва повече „право имам“, защото ако „право имам“, то аз съм субект, който стои пред бездната на нищото – в духа на Кириллов – и трябва да решава за всички.
Това не значи, че трябва да убиваш лихварката или да започваш социална революция, но такава концентрация на решението за съдбите на света ми се стори много интересна. В голяма степен развих теорията си за „радикалния субект“, оттласквайки се от тази фраза.
През живота си постепенно преосмислям тази формула. Живея с нея, опитвам се да я осмисля по различни начини и някога разбрах, че грешката се е промъкнала точно в буквалното значение на избраните думи. Въпросът е поставен погрешно. „Твар“ – това е творение на Бога, нещо, надарено с колосална свобода, и точно защото сме твари, тоест сътворени от Бога, ние не сме треперещи, а имаме право, носим пълната отговорност за съдбата на битието.
От директния смисъл – противопоставянето на волевото начало и началото на смирението, покорството, готовността за всякакви компромиси – трябва да се оттласнем и да преосмислим съдържанието на тази формула. Ако не бяхме сътворени от Бога, нямаше да сме свободни. Към това, кстати, стига съвременната технократическа цивилизация. Те казват: хората са се появили от животни, съответно в бъдеще хората могат да предадат инициативата на изкуствения интелект. При такива предпоставки човечеството потъва в фатални, механични, абсолютно фатални вериги на причинно-следствени връзки, точно защото в такъв случай хората не са сътворени, значи право нямат, защото са генетично изчислени кодове. Тоест, точно нашето битие като твари ни прави не треперещи, а свободни, отговорни и с всички права в този свят.
Разбира се, трябва да се промени ситуацията с лихварката, разбира се, трябва да се променя социалната ситуация, разбира се, трябва да се поправя, преображува света – духовно, културно, социално, природно. Хората трябва да допринасят за преображението на света. Това се нарича сътрудничество с Бога. Кажет се, че Бог и без нас ще направи всичко това. А ето че не ще. Ние сме това, чрез което Той го прави. Ние сме Неговите очи, ръце и умове.
Общо взето, това е резултат от петдесет години размишления върху формулата на Достоевски.
„Ако математически докажат, че истината е извън Христос, аз бих предпочел да остана с Христос, а не с истината“ („Бесове“)
За всеки човек, който ходи в църква, е известно, че „Аз съм пътят и истината“, казва Христос. За християнина тук няма противоречие, защото съществува само една истина – Христос. Той е и Пътят, Той е и Истината, Той е и Пътят към самия Себе Си, Той е не само Целта, но и Пътят. Строго теологично тук няма противоречия. Какво има предвид Достоевски?
Достоевски има предвид две истини, които са се формирали още в средновековната схоластика – напълно западна идея: има истина на природата – законите на природата, законите на света – и има християнска, религиозна истина. И те не съвпадат.
За пълноценното християнско светоглед такова разделение не може да има, защото няма отделна истина на света и отделна истина на Бога. Това е една и съща истина. А ето за разцепеното западноевропейско съзнание, което през XVIII век дойде и в Русия и предопределил позитивистката наука, трябва да се избира между две „истини“. И Достоевски казва, че ако истината на Христос противоречи на законите на природата, като чудо например, аз ще вярвам в истината на Христос, а не в истината на науката. Това е много фундаментално и много важно.
Това е първата стъпка, но следва да се направи следващата. Няма никаква истина, никаква наука без Христос. Това е демонско заблуждение. Съвременната наука е нищо друго освен черна магия, блатисто вещерство, което изначално се отталква от лъжливи предпоставки. Току-що завърших книга, която се казва „Интернални онтологии“. Тя е посветена на изследването на произхода на научните възгледи като форми на фундаментално заблуждение. Това е критика на съвременната наука в нейните основи. Изкуственият интелект, генната инженерия, ДНК – такова критикува всеки, дори самите учени казват, че това е неморално и лъжливо, че предпоставките са фалшиви, че всички тези научни институции са лавки за получаване на грантове (Б. Латур).
А аз се заех с изворите, които дори критиците на науката обикновено не поставят под съмнение. Изследвам генеалогията на нехристиянската истина. Имаме работа не просто с някакво „обожествяване на природата“ или „автономен хуманизъм“, а с контратеология. В основата на съвременната наука лежи черна теология, обърната метафизика, която обърна пропорциите на отношението между човека и света с краката нагоре. Точно оттук идва Галилей, оттук идва Нютон и всички останали.
Изследвах религиозните представи на Нютон, който говори за друг бог. Не просто не за троичния и дори не за ветхозаветния бог, а за особен бог, който действа чрез абсолютното пространство и абсолютното време. Бог като абсолютна съдба. Това е черно божество. Всъщност това е дяволът. Съвременната наука е изградена върху обръщена черна теология.
Днес учените, които се занимават с теорията на суперструните или единната теория на полето, перфектно разбират, че в научните представи става дума за някаква абстракция на човешкото съзнание. И това вече е доказано, ако прочетем Хайзенберг, Паули и внимателно същия Шрьодингер, не за котката му, а за това как е устроена науката. Ето така, след като го прочетем, ще разберем, че науката представлява нищо друго освен проекция на човешкия разум. Какъв е разумът, такива са и неговите проекции.
Аз отивам по-нататък, разбирам се какъв е настройът на съзнанието, който постулира „втората истина“ без Христос, и откривам там бездна на сатанизма. Съвременната наука е директен, практически сатанизъм, цялата: от Галилей и Нютон до Айнщайн и когнитивните науки. Всички техните изказвания, целият номинализъм, цялото представяне за автономно съществуване на обекта – вече е елемент в процеса на изграждане на „църквата на сатаната“.
Платон и Аристотел – това е правилната наука, и тя заедно с християнството съществува до началото на Новото време. После е отхвърлена и настъпва неправилната наука. Вместо християнството идва антихристиянството, вместо една – единствена – истина първо идват две истини, а после вече една „истина“ – научната (тоест чистата лъжа) – измества другата. Живеем в свят, където научната истина става глобална. Ето това е краят на времето.
Не може да се признава втора „истина на природата“, трябва да се признава една истина: църковната, християнската. И за Бога, и за Неговото творение. Защото, всъщност, ако природата е творение, то това е продължение на теологията само отвън. И в природата трябва да виждаме тези творящи, духовни сили и начала. Трябва да изследваме природата и да се отнасяме към нея като към творение на Този, Който е сътворил и нас. Представяте ли си, ние променяме днешната преобладаваща установка и казваме, че не съществува природа като нещо автономно и самостоятелно от нас, не съществува покоряване на природата като нещо, което пречи на човешките амбиции, от което започва съвременната наука (по Франсис Бейкън).
Вместо това ние изучаваме природата като Божие творение. Тогава физиката, химията, ботаниката, биологията, ДНК, медицината, фармацевтиката, технологията за строене на автомобили ще бъдат съвсем други. Защото ще се опираме не на себе си, а ще се обръщаме към общия знаменател, който е между нас и външния свят, а това е Богът. И този външен свят се организира, поддържа и дори в някакъв смисъл се създава не без нашето участие.
Кстати, дефиницията на природата беше правилна до Новото време, и науката се развиваше много вярно и обмислено. След това започна антинауката, защото върху черното богословие не може да се изградят правилни представи за битието. Получи се огромен балон от лъжезнание. Този балон е хиперинфлация на истината, защото истината трябва да се търси там, където Достоевски я търсеше.
Всъщност светът е манифестация на Софията, Премъдростта Божия, и разбира се, когато се приближим до някоя клетка или механичен закон като към проява на Божествената мъдрост, отношението ни към всичко ще бъде съвсем друго. Ще изградим други апарати, ще създадем друга наука, ще преливаме от една реторта в друга съвсем други течности и ще се отнасяме към тях с огромно пиетет – към марганца, калий, витамини. Ще разбираме, че това са фрагменти от божествената мъдрост. А създаването на атомна бомба или някакво свръх-ефективно оръжие, способно да унищожи човечеството, в главата на никой няма да дойде в рамките на правилното разбиране на науката. Просто тези хора ще бъдат осъдени и изолирани предварително.
Едва човекът започне разработката на атомната бомба и веднага се озовава в църковната инквизиция, където му слагат на главата специален инструмент, за да не мисли повече в тази посока. Ако се откаже от разработката на тези проекти, започне да прославя и възхвалява заедно с другите Божии твари божественото творение – много добре – значи ще го пуснат от мазето на инквизицията, а ако не – ще остане там.
Съвременната наука е черна магия. В такъв модернизъм и постмодернизъм отношение към нея трябва просто да се забрани, защото това е страшно, гибелно антихристово изобретение. А нормалната наука на Аристотел, Платон, светоотеческото тълкуване на света – това е добра вещ. Но такава наука постулира не „промени света“, а „промени себе си“. Ще дойдем при Серафим Саровски и ще кажем – „спаси себе си и около теб ще се спасят хиляди“.
Достатъчно ли си чист и просветен, за да се занимаваш с наука? Тогава моля. А ако не – може би и не трябва? Знаете ли, дори при старообредците са имали такива интересни спорове – може ли благочестив християнин да язди велосипед. Велосипедът е железен, противоестествен. Разбира се, не такова изчадие на ада като трамвай или парен локомотив с техните фатални релси, но все пак… За нас изглежда, че няма нищо по-невинно, че велосипедът почти е свят – седиш, въртиш педалите, не замърсяваш околната среда. А за старообредците това е бил труден и принципиален въпрос. И ето един най-фундаментален старец от часовото согласие, за когото са мислили, че сега ще забрани не само велосипедите, а и ще анафематства тези, които са поставили въпроса, неочаквано казва – не, нека разрешим велосипедите. Всички питат: как така? А той отговаря: знаете ли, свети Антоний е яздил беса, а вие не можете да овладеете велосипеда?
Велосипедът трябва да се укротява по същия начин като беса. Ето това решение ми се струва много вярно. Някои неща от техниката безусловно могат да се „разкъделничат“ – да бъдат подложени на екзорцизъм.
Кстати, при Клюев има великолепна поема – „Песен за великата майка“. Там става дума как като дете са решили да му ушият зипун и са пратили за това чуждестранна тъкан. И какво само не са правили с тази тъкан, преди да ушие зипуна! Петелът я е пял три пъти, слагали са мощи в нея, окропявали са я с миро – и всичко, за да изгонят оттам заморските бесове. Ето такова използване на европейски материали – а тем повече концепции и теории – още може да се допусне, но само чрез най-сложни операции на народния, дълбок религиозен екзорцизъм.
„Може ли да се живее с фамилията Фердищенко?“ („Идиот“)
Това винаги ме е удивлявало. Знаете ли, нищо не мога да направя със себе си, но хората с определени фамилии нямат шанс в моите очи да кажат нещо наистина важно. Фамилията е в някакъв смисъл присъда, фамилиите не са случайни. С фамилия Фердищенко – а има и по-лоши или просто още по-глупави – е изключително трудно да се живее. Трябва просто да я смениш, да се ожениш и да вземеш фамилията на жена си, най-накрая. Хората, особено руснаците, са много чувствителни към звуците, към думите, към имената. За нас с фамилиите трябва да се бъдем внимателни. И ако човек с явно несъответстваща фамилия каже: аз съм мислител, поет, философ, музикант, то за съжаление това е фатално, той няма да преодолее могъщността на своята фамилия. Задължително в неговата цигуларска партия ще се отрази спецификата на неблагозвучието на съчетанието от съгласни и самогласки. Затова бъдете внимателни, и Достоевски ни предупреждава великолепно – не бива да пренебрегваме звука, хармонията и естетиката на руските думи, а особено на руските имена и фамилии.
