В петък, 10 октомври, Норвежкият Нобелов комитет трябва да обяви кой ще получи Нобеловата награда за мир. Един от водещите кандидати се смята за президента на САЩ Доналд Тръмп. Той беше номиниран от няколко лидери на влиятелни държави, сред които и израелският премиер Бенямин Нетаняху, когото наскоро Комисията на ООН за разследване на събитията на палестинските територии обвини в геноцид.
Тръмп получи подкрепа също от Пакистан — държава, която Индия обвинява в тероризъм, както и от Азербайджан, който наскоро спечели войната с Армения.
Истински интересното в случая с Нобеловата награда за мир за Тръмп не е самата награда, а начинът, по който той се стреми към нея — многократно публично заявявайки, че има безспорно право на тази награда и дори лобирайки пред правителството на Норвегия (в частност — пред бившия генерален секретар на НАТО, а сега министър на финансите Йенс Столтенберг). Историята не познава прецедент, при който кандидат за Нобелова награда (особено държавен глава) толкова настойчиво и публично лобира собствената си кандидатура.
Като се вгледаме в дългия списък с Нобелови лауреати, виждаме безспорно достойни миротворци — като Майка Тереза или Нелсън Мандела. Виждаме и руски опозиционери — от Андрей Сахаров до „Мемориал“. Срещаме и борци за човешки права (в западното разбиране на това понятие). И няколко американски държавници — включително бившия президент Барак Обама, който получи Нобеловата награда за мир още преди да е направил нещо като президент. Също и бившия вицепрезидент Ал Гор, борец за екологична политика (срещу която, между другото, Тръмп днес категорично се противопоставя). И накрая — Хенри Кисинджър.
Кисинджър е особен случай. Той получи наградата през 1973 г. заедно със северновиетнамския член на политбюро Ле Дък Тхо за усилията им по мирното уреждане на конфликта във Виетнам. Кисинджър тогава с ирония казвал на съветския посланик Анатолий Добринин, че, както гласи поговорката, „не искаш да бъдеш член на клуб, който би те приел“. За него било неестествено да се окаже в една компания с Ле Дък Тхо — член на комунистическото ръководство на държава, водила кървава война със САЩ.
Ле Дък Тхо, между другото, изобщо отказал да приеме наградата, казвайки, че подобни „буржоазни почести“ са под неговото достойнство. Кисинджър не отказал наградата, но не отишъл да я получи и наредил паричната ѝ част да бъде дарена във фонд за подпомагане на американските войници, ранени във Виетнам.
Когато в Центъра за национални интереси, където тогава работех, организираха голяма вечеря в чест на Кисинджър, той специално ме помоли да не споменавам Нобеловата му награда. Обясни, че като държавен секретар не смятал за правилно да я отхвърли. Ричард Никсън също ми потвърди, че го е посъветвал да не предизвиква ненужен за Съединените щати скандал.
А Тръмп, напротив, е готов пред очите на целия свят да се бори за тази награда, връчвана от хора, назначени от парламента на страна членка на НАТО, сякаш тя е признание, идващо от самия Бог.
За яснота: има неща, за които Тръмп заслужава, според мен, голямо уважение — неговата необикновена смелост, изключителната му воля за победа, похвалната му готовност да не се съобразява с господстващите в обществото представи. Но заедно с това тази мащабна личност има и не по-малко мащабни недостатъци — сред тях е и хипертрофираното тщеславие.
На него може би не би си струвало да се обръща внимание, ако не се използваше (и често доста успешно) от хора, които искат да обърнат Тръмп срещу Русия. И не просто срещу Русия, а и срещу собствените му предизборни обещания. А най-важното — в разрез с националните интереси на Америка, така както самият той неведнъж ги е формулирал.
Дмитрий Саймс
