Андрей Фурсов
Като епиграф към разговора за хуманитарните технологии и тяхната роля, искам да спомена една реална история. През 30-те години на XVII век, по време на Тридесетгодишната война, Франция се сблъсква със сериозен проблем — необходимостта да компенсира липсата на военни сили и финанси. Дипломацията става сферата за компенсация. Но за успехи в тази област е необходимо някакво ново свръхоръжие. Създаването му е възложено на Декарт, който по това време работи върху нов метод за изследване, а оттам — за разсъждение, аргументация и т.н. Ришельо се свързва с Декарт чрез кръга на интелектуалеца-йезуит Мерсен и му поставя определена задача. Удовлетворявайки страстта си към творчество и любопитство за държавна сметка, Декарт пише своите „Разсъждения за метода“.
Освен в чисто философската сфера, методът на Декарт е адаптиран за дипломацията и воденето на преговори (сравнете със съветския спътник като страничен продукт от създаването на „оръжие за масово възмездие“ — междуконтиненталните балистични ракети). В резултат, приспособявайки метода на Декарт за аргументация в своята сфера, френските дипломати в рамките на 15–20 години се справят с дипломатите на други страни така, както конкистадорите под ръководството на Кортес и Писаро — с армиите на ацтеките и инките. С други думи, Декарт създава мощно информационно оръжие, хуманитарна технология с убийствена сила.
Ние сме свикнали да използваме термина „технология“ по отношение на техническата, в най-добрия случай — на естествено-научната сфера. Всъщност технологията може да бъде социална и хуманитарна, в смисъла — свързана със социалните и хуманитарните науки. Науката за обществото (обществознанието в широк смисъл) изпълнява — така се е оформило исторически — не само и дори не толкова научна функция (търсене на истината), колкото функция на интелектуално осигуряване на господството на властващите групи, класи, тяхната „културна хегемония“ (А. Грамши), осигуряване на общ рационален идейно-ценностен език за професионалните групи, обслужващи тези класи.
Не случайно Мишел Фуко пише за „властта-знание“ („Le pouvoir-savoir“) като единна цялост — властващо знание, което осигурява и рационализира властта на определени групи, а бащата-основател на световно-системния анализ Имануел Валерстайн директно отбелязва ненаучните (или по-точно — извъннаучните) функции на науката за обществото и изобщо на научната култура като феномен: научната култура става код на братството на световните предприемачи, трупащи капитал. Тя служи преди всичко за оправдаване както на тяхната собствена дейност, така и на диференцираното възнаграждение — именно това неравенство е източникът на техните блага. Научната култура насърчава техническите иновации. Тя узаконява грубото премахване на бариерите пред разширяването на ефективността на производството. Тя поражда форма на прогрес, която уж носи полза за всички — ако не веднага, то поне с времето.
Но научната култура е нещо повече от просто рационализация. Тя е форма на социализация на различни елементи, които служат като кадри за всички необходими за капитализма институционални структури. Като общ и единен език на кадрите, но не и на трудещите се, тя става и средство за класова сплотеност на висшата страта, ограничавайки перспективите или степента на бунтовническа дейност от страна на онези кадри, които биха могли да се поддадат на това изкушение. Освен това, това е гъвкав механизъм за възпроизводство на тези кадри. Научната култура се поставя в служба на концепцията, известна днес като „меритокрация“, а преди — като „La carrière ouverte aux talents“.
Тази култура създава структура, в която индивидуалната мобилност е възможна, но така, че да не заплашва йерархичното разпределение на работната сила. Напротив, меритокрацията усилва йерархията. Накрая, меритокрацията като процес и научната култура като идеология създават завеса, която пречи на разбирането на реалното функциониране на историческия капитализъм. Свръхакцентът върху рационалността на научната дейност е маска за ирационалността на безкрайното натрупване.
И така, съвременната (Modern) наука за обществото, било то политическа икономия, социология, политология и т.н., или тяхната съвкупност — възниква като средство за разбиране на определена реалност в интерес на определени групи и, съответно, за налагане на това разбиране (в модифицирана форма) на други групи. Тоест, възниква като хуманитарна („информационна“) технология, чрез която господстващите групи през XIX–XX век биха могли да се справят с всички останали така, както Кортес и Писаро — с индианците.
Не е изненадващо, че социалните науки (или хуманитарните технологии на властта) възникват преди всичко от практически нужди. Политическата икономия — от необходимостта за анализ на пазара; социологията — от необходимостта за създаване на нови институции, адекватни на индустриалното производство и способни да превърнат „опасните класи“ в „трудещи се класи“; политологията — от необходимостта да се обяснят и/или овладеят определени негативни процеси, от социалния разпад на Юга по време на Реконструкцията в САЩ до фашизма и националсоциализма в Западна Европа.
Да не говорим за ориентализма, който Едуард Саид описва като средство за интелектуален контрол над Изтока чрез неговото „ориентализиране“, т.е. представянето на източната динамика като ориентална статика, застой, пасивност чрез прилагането на западни мерки, ценности и понятия. А западната социална наука отразява не само определени класови интереси, но и съвсем определена социална реалност.
Западната наука за обществото с нейните методи, понятиен апарат и „мрежа“ от дисциплини отразява тип общество, в което ясно са обособени — и това е институционално фиксирано — икономическата (пазар), социалната (гражданско общество) и политическата (политика, държава) сфери, в което властта е отделена от собствеността, религията — от политиката и т.н. Възниква въпросът: как с помощта на такава наука — отпечатък от буржоазното общество — с нейните дисциплини, методи и понятия да се изучават небуржоазни, некапиталистически (докапиталистически, антикапиталистически — историческият комунизъм на СССР) социуми?
Социуми, в които властта не е отделена от собствеността, или по-точно, където има някаква цялостност, която, за разлика от Европа на буржоазния етап от нейното развитие и особено при превръщането на европейската цивилизация в Запада като ядро на световната система, не се е разделила на власт и собственост. Социуми, в които „пазарът“ е интегриран в традиционните структури на производство и обмен, поради което развитието му не изисква отделянето му от тях и превръщането — в единство на борба и противоположности с монопола — в капитализъм. Социуми, в които „религията“ и „политиката“ са единно цяло — списъкът с примери може да продължи. Ясно е, че прилагането на понятия и дори дисциплини, които са рационални рефлексии върху буржоазното общество, към небуржоазни общества изкривява реалността на последните, превръща я в негативен отпечатък на западното общество. В научен план това води до фалшиви схеми, а от практическа гледна точка може да доведе и обикновено води до катастрофални последици.
Например, има стандартно определение на исляма като „недиференцирано единство на религия и политика“. Но ако това единство е недиференцирано, откъде знаем, че там има религия и политика? Ние го „знаем“, защото като европейци наблюдаваме някаква субстанция, която в своята система изпълнява функции, които в западното общество се изпълняват от религията и политиката. И ние, без да се замисляме, наричаме тази субстанция „недиференцирано единство на религия и политика“, като допускаме едновременно логическа, методологическа и съдържателна грешка. С какво сме по-добри от испанците и португалците от XVI век, които наричат вождовете на африканските племена херцози, графове и барони? А XVI век, от гледна точка на обществознанието, е донаучна епоха.
По същия начин стои въпросът с налагането на дисциплинарната и понятийна (класа, бюрокрация, идеология) мрежа на западната наука върху съветското общество. В резултат получаваме безперспективни и неспособни на реално развитие „мутанти“: „политическа икономия на социализма“, „социология на съветското общество“, „политология на съветската елит“ и т.н. Всичко това, разбира се, води до разруха в умовете, до понятийна катастрофа, до неспособност да разберем собственото си общество.
В средата на 80-те години на миналия век западните политолози пишат за няколко (шест до осем) характеристики, определящи „съвременното демократично общество“, и отбелязват, че на СССР му липсват от две до три от тях. Горбачов, по съвет на своята интелектуална прислуга — всички тези „съветници на вождовете“, пеещи с чужд (задграничен) глас (кой от глупост и недоразвитост, кой от алчност и русофобия), се опитва да добави тези две-три „характеристики“ — „права на човека“, „демокрация“, „пазарни реформи“. Резултатът е очевиден: определени хуманитарни технологии бяха внедрени, превърнаха се в политически, информационни и финансово-икономически и свършиха своята работа — хаотизираха и разпаднаха СССР в интерес на част от номенклатурата, криминалитета и западния капитал.
Преди няколко години Стивън Ман, високопоставен американски дипломат, специалист по конфликти в Евразия, откровено призна, че основните средства за реализация на американската програма за организиран хаос в Източна Европа са били „пазарните реформи“ и „политическата демокрация“. Идеите и концепциите, които предварително бяха внедрени в съзнанието на върхушката — това е именно използването на хуманитарни технологии за отслабване/унищожаване на противника в борбата за власт, информация и ресурси. Не случайно Маркс, влизайки в борба със системата, разработва обществена наука, алтернативна на конвенционалната (подзаглавието на „Капитал“ е „Критика на политическата икономия“).
Също така не е случайно, че и болшевиките, и националсоциалистите, влизайки в борба на световната арена с англосаксите, предлагат свои форми на рационално знание и тяхната организация. При болшевиките това са диамат/истмат, при нацистите — научните изследвания на института Аненербе. Не говоря за резултатите или политическата идеология, а за замисъла: ако искаш да се бориш на световната арена за власт, информация и ресурси, трябва да създадеш онзи тип знание, който изразява твоите интереси и обективно е твоята хуманитарна технология за борба на световната арена. Карл Полани — авторът на една от най-важните книги на XX век, „Великата трансформация“, правилно характеризира лидерите на Германия от 30-те години, отбелязвайки тяхното зловещо интелектуално превъзходство над противниците им. Те бяха хора на XX век, за разлика от опонентите им. Същото може да се каже и за болшевиките.
Днес мнозина се подиграват на диаликтическия материализъм и на историческия материализъм, радват се на тяхната криза и крах, забравяйки при това за дълбоката криза на западната наука за обществото, за кризата, която се опитват да скрият.
Ако искаме да разберем нашия социум, неговото място в света, на нас ни е нужна наука, методологически и понятийно адекватна на нашия социум, а не такава, която го вкарва в прокрустовото ложе на западните схеми. По същия начин са нужни „собствени“ обществознания, или по-точно — социални системологии за всяка голяма историческа система. Такива системи не са много — шест или седем, в зависимост от гледната точка. За всяка система трябва да има свой понятиен апарат, свой набор от дисциплини, свой език. През следващите десетилетия такова оръжие ще ни е необходимо, тъй като, според мен, именно хуманитарните технологии ще бъдат основните в психоисторическите войни на XXI век за посткапиталистическото бъдеще.
Източник: страницата на Андрей Фурсов в Дзен.
