Андрей Фурсов
Говори се, че някога Сталин е казал: „След смъртта ми на гроба ми ще натрупат много боклук, но вятърът на историята ще го разпръсне.“ Някои оспорват автентичността на тази фраза, но според мен това няма особено значение. Веднъж попитали Хърбърт Уелс: „Протоколите на ционските мъдреци“ — истински документ ли са или фалшификат? „Въпросът няма смисъл“, отвърнал английският писател и разузнавач, „защото всичко се случи точно така, както е написано там.“ Същото е и в нашия случай: всичко се разви така, както предвиди вождът.
Само три години след смъртта на Сталин на неговия гроб започнаха да трупат боклук, а осем години по-късно тялото му беше изнесено от мавзолея. До „перестройката“ калта по адрес на Сталин не се лееше толкова силно, но по време на перестройката настъпи истински взрив — и след това процесът се засили още повече. Паралелно подобна кампания се развиваше и на Запад. Често изглеждаше, че съветските и западните кампании по десталинизация се водят под диригентството на една и съща палка. Общото между тях беше омразата към Сталин, към неговата епоха и към СССР. И страхът — да не би миналото да се върне в настоящето като стъпките на Командора. Един от начините да не се допусне това бе да се обкръжи Сталин от всички страни с криви огледала, които раждат чудовищно лъжливи отражения.
И това при положение, че именно от 1990-те години насам се появиха множество архивни данни, въз основа на които както руски, така и западни изследователи — никак невлюбени в Сталин или неговата система — представиха съвсем различна, не толкова черна картина на сталинската епоха. Тук не е мястото да се разглеждат всички линии на десталинизацията, има смисъл да се спрем на няколко, но за това — по-късно. Сега само ще отбележа: кампаниите на т.нар. „десталинизация“ — в медиите и по телевизията — не постигнаха целта си. Напротив: както се казва в „Приказката за Военната тайна, за Малчиш-Кибальчиш и неговото твърдо слово“ — „буржуата се бориха, бориха, но само се разбиха“.
Въпреки всички потоци кал, излята през последните 30–40 години върху Сталин и върху СССР от постсъветските (всъщност антисоветски) медии, телевизия и официална пропаганда, популярността на вожда, включително сред младежта (!), неумолимо растеше. Показателен е случаят с предаването „Съдът на историята“, което се излъчваше по Пети канал от юли до декември 2010 г., в разгара на антисталинската и антисъветската истерия. То се водеше от двама интелектуални импотенти, които се опитваха да съдят Сталин и СССР. След дискусиите с опоненти те провеждаха гласуване сред зрителите. Много бързо се оказа, че двамата антисъветчици търпят поражение — често разгромно. Тогава първо гласуването бе отменено, а после самото предаване бе свалено поради неговата контрапродуктивност и контрапропаганден ефект. През 2011 г. бе направен опит за рестарт под друго име — „Исторически процес“ — и отново „двойка“.
През последните години в Русия започнаха да се появяват паметници на Сталин. Така през август 2024 г. в село Курейка, Турухански район, Красноярски край, се открива мемориал на Йосиф Висарионович Сталин. Мемориалът представлява паметник на вожда с височина 3,5 метра (постамент — 1,5 м) и три стенда с размер 1 х 2 метра. Първият стенд е посветен на Туруханското изгнание на И. В. Сталин; вторият условно може да се нарече „Преломите на Русия на фона на съдбата на сталинския Пантеон“, Пантеон, разрушен от перестроечната измет; третият съдържа послание към потомците. И това е само един от паметниците. Убеден съм, че ако Русия е обречена не да се разпадне, а да устои и да победи външния враг, потискайки неговата агентура вътре в страната (необходимо условие за Победа), такива паметници ще станат много — Вятърът на Историята ще довърши своето дело.
Голяма роля в това ще изиграе публикуването на реални, а не фабрикувани документи, особено от хрушчовско и горбачовско време. Те ще позволят да се разбере същността на историческите събития и да се укрепи основата за тяхното адекватно тълкуване. Освен това, като свалят пласт след пласт историческа лъжа, тези трудове ще подтикнат към размисъл и за самия Сталин, и за причините за омразата към него — у нас и в чужбина, и за така наречената десталинизация — нейните явни цели и скритите ѝ кодове, както и за много други неща.
Често казват: „Кажи ми кой ти е приятел, за да ти кажа кой си.“ В действителност човек се определя не по-малко от враговете си: „Кажи ми кой ти е враг, и ще ти кажа кой си“. Да поразсъждаваме за Сталин през призмата на омразата към него и страха пред него на неговите врагове и техните слуги. Да се обърнем към източниците и причините за тази омраза — на Запад и в (късно) съветското общество, омраза, която се пренесе в постсъветското общество и стана важен елемент от идеологията на определени негови слоеве — антисъветизма, който за известно време дори се превърна в държавна доктрина. Ще хвърлим и поглед към групите, които продължават да разпространяват антисталинизъм.
Особено интересен е сталинският опит от гледна точка на днешната глобална борба, която се разгръща между ултраглобалистите (наследници едновременно на нацизма и троцкизма) — с техните планове за нова световна революция, водеща към трансхуманистична „нова нормалност“ под петата на посткапиталистическата олигархия — и останалото човечество. Техният „неосоциализъм“ всъщност е неофашизъм, само че чрез „световна антропологична революция“ и в глобален мащаб. Днес Сталин и сталинизмът, от гледна точка на историческата теория и практика, не са само за Русия и вчера — те са за света и за утре. Наистина, „Сталин не си отиде в миналото — той се разтвори в бъдещето,“ независимо дали тази фраза принадлежи на Дьо Гол или на някой друг.
Важно е да се обърне внимание на методите на психоисторическата война, чиято цел е да разруши базовите модели на съзнанието и възприятието на света, а след това — при успех — и основните модели на поведение. Често се провокират няколко привидно противоречащи си пропагандни схеми, като обществото се подтиква да избере само една от тях — създава се фалшив конфликт, който служи като клетка за съзнанието, като матрица, блокираща критичното мислене.
Например, конфликтът между различни варианти на отрицание на Сталин:
-
либералният („Сталин — кървав диктатор“),
-
националистическият („Сталин — враг на всичко руско“) и
-
ортодоксално-марксисткият („Сталин — предател на революцията и делото на Ленин“).
По същество това психо-информационно, дори когнитивно шарлатанство има проста цел — да скрие реалността, заменяйки я с удобен за някого образ, който не просто отклонява от истината, но и пречи на формулирането на принципно правилните въпроси. За да не попаднем в тази клетка, трябва ясно да разбираме чии интереси и на кои групи стоят зад дадена схема. Или, както са казвали древните: cui bono? cui prodest? — „кому е изгодно, кому служи?“
