Тимофей Бордачов
Прибързаното признаване на държавата Палестина от редица водещи и второстепенни западни страни е много лоша новина за самите палестинци.
Първо, защото това още повече ще укрепи решимостта на Израел да прекрати дори остатъчното съществуване на своя исторически противник. Докато Палестина не беше призната от почти никоя държава, която има значение за израелците, правителството в Тел Авив можеше да не бърза: врагът, макар и жив, беше обездвижен, а това устройваше всички. Палестинският въпрос до голяма степен се превърна във вътрешнополитически проблем на Израел. Сега обаче му казват открито: „Убий, или ние ще използваме това срещу теб“. А след като правителството на еврейската държава в общи линии няма вече какво да губи, действията могат и трябва да бъдат бързи.
Второ, признаването на Палестина от европейците означава, че тази карта като инструмент на международната дипломация окончателно се изважда от играта. Десетилетия наред западните страни не признаваха палестинската държава, тъй като разбираха как тази тема може да бъде използвана в отношенията с Израел, арабските страни или други в зависимост от обстоятелствата. Сега, изглежда, това разбиране е изчезнало. Лондон или Отава отлично знаят как Израел ще реагира на решенията им, но просто не виждат каква полза могат да извлекат повече от палестинския проблем. В тази ситуация е логично да се получат бързи дивиденти, а после Палестина да бъде забравена завинаги.
И накрая, решението на правителствата на Великобритания, Австралия или Канада да признаят палестинска държава е убедително доказателство, че дори символичното ѝ съществуване вероятно отива към край. Просто защото Европа и близките ѝ по дух страни никога не предприемат нещо, за което ще трябва да носят дори минимална отговорност. Такъв е стилът на съвременната западна дипломация – да се вземат само онези решения, за които при никакви обстоятелства няма да се наложи да се плаща със собствени ресурси или сигурност. В този смисъл признаването на Палестина от ред западни страни е истинска „целувка на смъртта“, след която всичко става окончателно ясно.
От гледна точка на международната дипломация, самата вероятност за съществуването на Палестина се заменя срещу един незначителен политически удар по Израел. Мярка, която дразни Тел Авив, но по същество не променя нищо. Дори по-скоро подтиква израелските власти по-бързо да решат окончателно палестинския въпрос.
В същото време политиците във Великобритания и другите страни, които прибързано признават Палестина, решават по възможност свои външно – и вътрешнополитически задачи. Те печелят малко симпатии от страните от Глобалния юг: макар всички да разбират, че признаването на Палестина идва твърде късно, публично да се оспори такъв „благороден“ жест никой няма да се осмели. Това позволява да изглеждат малко по-добре на фона на САЩ, които твърдо подкрепят Израел. А за малките и средни западни страни това не е безполезно: те в момента правят болезнен преглед на отношенията си с Вашингтон. Реверансът към мюсюлманския свят може да се използва в трудните преговори за това колко външнополитическа автономия американците ще оставят на своите съюзници.
Способността им да разговарят с онези, които са враждебни към Америка по израелския въпрос, също е добра разменна монета, когато става дума за преразпределение на блага вътре в колективния Запад. А ние не се съмняваме, че за неговите елити именно това е най-важното, особено когато обемът на благата намалява под натиска на Китай, Индия и други страни от растящото световно мнозинство.
Освен това европейски или канадски политици могат да спечелят гласове сред мюсюлманските общности в собствените си страни, където безусловната подкрепа за Израел винаги е предизвиквала вътрешно напрежение. А дори и да няма особени печалби, ще имат поне основание да отхвърлят всяка критика по близкоизточния въпрос.
Моралното превъзходство над останалия свят също остава важен елемент от диалога на западните елити със собствените им граждани – аргумент, който трябва да ги убеди, че те все още живеят в онзи митичен „цъфтящ рай“. Защото каквото и да правят западните страни, те винаги го правят единствено заради себе си – в това е основата на вътрешнополитическия им консенсус.
Авторът е програмен директор на клуба „Валдай“, научен ръководител на ЦКЕМИ, Висшето училище по икономика (НИУ ВШИ).
Източник: profile.ru
