Изцяло доверявайки се на Путин и без да изпитвам и за миг съмнение в неговата абсолютна преданост към интересите на Русия, не мога да се отърся от чувство на тревога всеки път, когато се споменат преговори със Запада — дори с Тръмп.
Руският елит и до днес е частично зависим от Запада. Някой има там банкови сметки, друг — роднини, трети — скъпи имоти, четвърти — грантови програми, пети — западен начин на мислене. Малцина са се сбогували със Запада окончателно и отговорно са застанали на страната на суверенното мирогледно разбиране за Русия като Държава-Цивилизация. Всеки, който някога е натрупал нещо, по един или друг начин го е поставил на Запад.
Затова всеки път, когато проблесне перспектива за преговори, у целия този пласт от елита (а това се отнася почти до всички!) дъхът им сладострастно замира: „а може би сега ще стане…“. Това хилядаглаво седмобоярско чудовище започва да диша във врата на Путин. „Хайде вече…“
И затова, когато виждам твърдостта на нашата позиция и че Путин не възнамерява да се поддава на хитрости и да отстъпва от интересите на държавата, а Западът се отказва от преговорите и се връща към старата практика на пряко натиск, аз изпитвам облекчение.
Зависимостта от Запада е патологична зависимост — като сол, като наркотик. Разумът разбира, че не трябва, но някаква биологична сила отвътре, рушейки всяка рационалност, изисква дозата си. Западът е изкушение и извращение, и малцина могат да се преборят с него.
А това, че десетилетия наред са крали в Русия, а са криели заграбеното на Запад, добавя и рационален момент. „Където е съкровището ви, там е и сърцето ви.“ Така зависимостта получава основание. И теми като „Будапеща“ или друг подобен символ се превръщат в обект на жадуване.
Затова отлагането на срещата на върха Путин–Тръмп, от гледна точка на обществената терапия, е положително — дори чудодейно.
Необходимо е да се съсредоточим върху изграждането на руската социална архитектура — напълно суверенна. А патологичните фантазии на елита за „по-скорошен мир“ само пречат да се фокусираме сериозно върху това.
Нужна ни е Победа. И само тя. Без нея Русия няма да я има.
И елитът ѝ трябва да бъде по-добър — свой, руски. Без зависимости и без патологии.
Александър Дугин
