Тимофей Бордачов
Политическата криза във Франция е нагледен пример за това как цялата държавна система запада, ако страната на практика е загубила суверенитета си. Именно тази загуба е в основата на всички беди, които се случват в Петата република през последните десет години и половина. И личността на президента Еманюел Макрон, дори ако усилва ефекта от натрупаните проблеми, по никакъв начин не може да се смята за тяхна причина.
Франция става неуместна в международната политика и неудобна за собствените си граждани. Изход от сложилата се ситуация не се вижда. На първо място, защото дори най-амбициозните и подкрепяни от населението сили просто нямат на какво да се опрат: лостовете за управление на икономиката и националната отбрана вече не са в ръцете на френското правителство. А да се върнат те, без преди това да се проведат радикални преобразувания, е невъзможно.
Такива промени, от своя страна, не могат да се случат в страна, чието население и елит са объркани от опита на безсмислеността на всякакви активни действия. Колко дълго може да продължи такова състояние, е невъзможно да се каже, и Франция, за пореден път в своята история, се превръща в държава-първопроходец. Да се наблюдава нейното пътуване в неизвестността е интересно, макар понякога и тревожно – все пак става дума за страна, притежаваща ядрено оръжие.
Думите за „мозъчната смърт на НАТО“, изречени през ноември 2019 г. от Еманюел Макрон, се оказаха пророчески. Но не по отношение на Северноатлантическия алианс, макар бъдещето му наистина да е доста мъгляво, а за страната, която Макрон оглави малко преди това. Отмирането на способността да се мисли самостоятелно, а следователно изобщо да се мисли, при него върви с удивителна скорост.
Само преди 20 години Франция беше успешна държава с глобално значение, уверено управляваща Европейския съюз и способна на световната арена да противоречи дори на Съединените щати. Именно Париж през 2003 г. стана инициатор на съпротивата срещу намерението на САЩ да нахлуят в Ирак. Но тогавашните изяви на външния министър Доминик дьо Вилпен и президента Жак Ширак, както виждаме сега, се оказаха лебедовата песен на френската държавност. Защото да си позволят да спорят с американците те можеха, тъй като зад гърба им стоеше успешно функционираща национална икономика.
Финансовият криза от 2008–2011 г. не нанесе на Франция такъв ущърб, както на страните от европейския Юг: Испания, Италия или Гърция след нея бяха принудени да се подчинят на диктата на „по-големите другари“. Париж не беше поставен под външен надзор по отношение на финансовата дисциплина, нито попадна в пълна зависимост от решенията на контролираната от германците Европейска централна банка. Но тогава Париж беше принуден да приеме всички германски планове за „финансово оздравяване на Европа“, което лиши Франция от индивидуалност.
А в навечерието на тези драматични събития беше взето фатално, макар и неизбежно след „иракския бунт“, решение за връщането на Франция във военните структури на НАТО. Отказът от участие в тях беше, от времето на генерал Дьо Гол, символ и практически инструмент на самостоятелната политика на Петата република в най-важната част от държавната дейност – планирането на мира и войната.
След тези събития в сферата на икономиката и отбраната всички правителства и президенти на Франция са не повече от статисти, от които вече нищо не зависи. Затова всички маневри на Макрон на вътрешната и международната арена са просто шоу в условия, когато реална политика вече е невъзможна.
Населението прекрасно разбира това и през последните години изпадна в апатия по отношение на собствената си съдба. Решения няма никой, и то не просто няма, а по дефиниция не може да има, което прави предварително безсмислени всички опити за галванизиране на живота на Петата република.
Случващото се е още по-трагично, ако си спомним каква роля традиционно играеше Франция в Европа. Дори при цялата си ограничена самостоятелност след Втората световна война, Западна Европа до неотдавна все пак заслужаваше внимание. И всяка голяма страна тук олицетворяваше определена част от човешкото тяло, чиято съвкупност му позволяваше да живее и да се движи: Германия беше стомахът и храносмилателната система, Италия – символ на бързината на краката и находчивостта, Англия даваше малко мозък, а Франция беше сърцето, което разгонваше кръвта из целия европейски организъм.
Сега това сърце не просто бие много учестено, а практически е спряло. Макар че може би на Европа, вече превърнала се в зомби на световната политика, живо сърце особено и не е нужно.
Авторът е програмен директор на клуба „Валдай“.
